Себенадмогването като непрестанна новина – с Иван Ланджев

Снимка: Владислав Христов

Новата книга на Иван Ланджев „Ти, непрестанна новина“ идва пет години след предишната му стихосбирка „Ние, според мансардата“.  Междувременно през 2017-та той издаде „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“.

 Иван Ланджев пише и сценарии за български сериали (Под прикритие), преподавател е по руска литература в СУ „Св. Климент Охридски“, а негови текстове може да прочетем в блога му http://landzhev.blogspot.com/.

 „Ти непрестанна новина“ вече имаше премиера в София, очакваме през 2019-та година да има такава и в Пловдив в края на февруари. Редактори на книгата са Иван Теофилов и Георги Господинов. Художник е Люба Халева.

 Стихосбирката се нареди сред най-продаваните на Софийския международен панаир на книгата, който се проведе през декември миналата година. Иван Ланджев за поезията и живота пред Славена Шекерлетова за КАПАНА.БГ.

 Има ли себенадмогване в поезията?

Има, разбира се. Ще стигна и по-далеч – ако човек не се себенадмогва през повечето от нещата, които върши, не знам тогава изобщо какво прави. И защо.

Любовта може ли да бъде новина днес?

Може, трябва и е. Цялата философия на света, всичките натрупвания на науката, на културата, великите религии, събрани в една шепа – всичко това заедно не може да даде по-добър отговор от любовта. Защото май няма друг отговор.

Защо има толкова дълга пауза между тази и предишната ти стихосбирка?

При мен се получава така, не зная защо. Не отричам другия метод, който е служил вярно на много и по-добри поети: самодисциплината да пишеш стихове всеки ден, да поддържаш това, което е в теб – натренирано, готово. Това е похвално. Аз обаче не мога така. Живея и след известно количество живот се натрупват някакви стихотворения.

Защо именно това заглавие „Ти, непрестанна новина“? По време на премиерата в София стана ясно, че сте избирали измежду много заглавия.

Да, с Иван Теофилов и Георги Господинов имахме един дълъг списък. Накрая бяхме единодушни в избора. Харесаха ни няколко неща – първо, това противоречие: новина, която е непрестанна, винаги е нова, а не просто минава и заминава. Интересуват ме точно такива новини и логично те са основните теми в ръкописа. Защото вече не е никаква новина, че живеем в свят на фалшиви новини. И на пост-истина. А аз все още си харесвам истинската истина.

Другото, което затвърди този избор на заглавие, е музикалността – тази алитерация, струпванията на АН и НА, които започват още от моето име и продължават с „Ти, непрестанна новина“.

И това „ти“, разбира се. То също е важно.

Кое щеше да е любимото стихотворение на Толстой от твоята книга?

Не съм се замислял. Но със сигурност нямаше да ме пощади, в най-добрия случай щеше да бъде снизходителен. Вижте какво говори за Шекспир, какво остава за мен.

Но, хайде, да помечтаем малко: може би щеше да ме обвини в декадентство на места, но пък вероятно щеше да се съгласи с това, че издигам любовта до онтологичен фундамент на света.

Харесва ми да си мисля, че щеше да оцени християнските препратки  и обговарянето на Бог като неизбежно присъствие, а не като „оправдание“ на институционалната религия. Както знаем, граф Толстой не си пада по нея. И тя по него също.

Щеше да осъди изцяло „плътски“ стихотворения като „Когато“, но щеше да ги разбира много, много добре.

Щеше да се подразни, че го споменавам по име – макар да е само веднъж, мимоходом.

Какво научи от изследването на неговия живот и творчество в чисто житейски план?

Че мащабът на замисъла или категоричността на казаното не бива да плаши създаващия. Ти си свободен, всичко може.

Разбрах и че радикалността на неговите отрицания, догматичността на учението му, цялата проповед – това е очевидно и опит да обуздае собствената си неудържима и търсеща природа. Същата тази стихийна природа обаче е отговорна за художествения му гений. Не липсва ирония в ситуацията, нали?

Това противоречие вкарва Толстой в непримирима вътрешна борба. Всички знаем докъде довежда тя – Гара Астапово.

Докато „времето само си тактува“, кое ти носи вдъхновение?

Ами животът, гледам да не си спестявам от него – нещата, които ти дава да наблюдаваш, срещите, които ти предлага, изкуството, което пази, красотата за слушане, четене, гледане, умуване, докосване. Загубите – повече, победите – по-малко. Високите образци – отново, в изкуството, но и в спорта, в науката. Несъгласието. Възрастта – на света около теб, но и твоята собствена. Едната прави нещата актуални, другата ги прави лични.

Удоволствията – разбира се. Страданието – разбира се. Много неща могат да те вдъхновят, ако им дадеш, дори пошлостта. Гогол, например, е велик художник на пошлостта. Любовта не го занимава като тема, но в пошлостта е видял нюанси и дълбини, непосилни за никой друг.

 Кога думите са твърде много и какво правиш с излишните думи, притесняват ли те или бързо ги захвърляш?

В писането си ги захвърлям с голямо удоволствие, ако ми се струват излишни. Редактирането изисква тази суровост. В ежедневието обикновено разбираш, че са били излишни по-късно, след като вече си се изложил.

„Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си.

Не си длъжник на личната карта“.

Какъв избираш да бъдеш през по-голямата част от времето?

Избирам да бъда някой, който се отдава напълно на любимите си занимания и хора.

Как решаваш, че стихосбирката е вече завършена и в кой момент сложи последната точка на тази книга?

Тази книга я завърших есента. Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Наистина, кога една стихосбирка е готова? Тук има много неща, основани на усет, който не може да се обясни. Очевидно зависи и от диалога с тези, на които си избрал да пратиш ръкописа, зависи от работата ви заедно. Но нещо в теб самия в последна сметка взема решението, защото усещаш – ако продължаваш да пишеш нови стихове, те вече са „други“ и са „за друго“, принадлежат на ново място, на бъдещ ръкопис. А каквото си имал да кажеш сега, си го казал.